177 години от рождението на Апостола на българската свобода

Оценете
(0 гласа)

На 6/18 юли 1837 г. в подножието на гордия Балкан, в Карлово, се появява на бял свят поредният поданик на падишаха – обречен на робска участ, на плащане на робска дан заради гяурския си произход, на вапцване на чужди прежди за осигуряване прехраната на семейството. Бъдещето му се очертава като това на „горките рожби на Мати Болгарии”, описано по неповторим начин от Неофит Бозвели: „Те уста имат, език нямат, очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат, теглят повече от скотовете и защо – не знаят, горко въздишат и пъшкат, но за коя причина – не смеят да питат, стоят просълзени горките, гледат като нечувствени и умаени като гъски, ходят в темна мъгла...”

 Съдбата обаче решава, както само тя може да направи това, нещо друго – домът и семейството на Гина и Иван Кунчеви даряват на българския род бъдещия Апостол…

НОВА КНИГА за КАРАВЕЛОВ и ЛЕВСКИ

Да захвърлиш монашеското расо на връх Великден си е чисто светотатство, но осъзнатият дълг към отечеството оправдава подобна постъпка. С това си действие Карловецът по неповторим начин потвърждава истинността на девиза на Просвещението, прокламиран през 1784 година от немския философ Имануел Кант – „имай смелост да си служиш със собствения разсъдък”. „Аз съм посветил себе си на отечеството си от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля” заявява той в едно свое писмо.

Гениалното творение на Васил Левски – Вътрешната революционна организация, се оказва най-верният път към разрешаване на Българския въпрос. Крайната цел  е една -  да се замени османската деспотско-тиранска система с демократска република. В писмото си до карловския чорбаджия Ганчо Мильов, написано собственоръчно, той заявява: ”В България не ще има цар, а народно управление и всекиму своето… Свобода и чиста република”. На друго място  ни напомня и днес, че „ … да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили”.

Гениалните прозрения на Апостола за пътя, по който може да се реши българския въпрос и за принципите  при изграждането на възстановената държава доказват по категоричен начин, че той е Човек, живеещ във времето си и разбиращ времето – „времето е в нас и ние сме във времето”, че той е българин – живеещ с българите в България и разбиращ българщината. Че той е син на своите родители – обичащ Родината и ненавиждащ Държавата! Че той е Душата на възкръсващия за нов живот. Че той е Адът за поробителя! Че той е Чудото, което роди една Подбалканска долина в деветнайсти век, долина, дала живот на много още апостоли, за да се появи на бял свят и Българският въпрос. Без него и неговите съратници навярно днес светът не би познавал понятия като „Българско”, „българщина”, „България”..., макар този свят да свързва и днес тези понятия с Букурещ, Белград, Атина и не знам още с какво си.

Той, роденият в Карлово, прозря света, прозря истината, прозря мисълта на човешкия разум – „Помогни си сам и бог ще ти помогне”. Прозря простичките истини, които светът лелееше и превъзнасяше като открития на мъдреци, философи, евангелисти...Че робът се стреми към свобода и независимост. Че тези състояния на духа трябва да са вътре в теб, за да ги пожелаеш и за другите, за онези, които мечтаят за тях, които искат свободата, но чакат някой да им я поднесе. За онези, които казваха в смутните времена – „нашето време ще дойде после”. И тези последните бяха прави – тяхното „после” идваше неизменно, а неговото не дойде – Никога.

От Търново, в последния ден на декември 1872 г., Апостолът тръгва към своята Голгота, след като тук окончателно е установена неговата самоличност. Спомените на съвременниците, в които се описват „опитите” за спасяването му, са късен рефрен на гузна съвест. Парализирани от страшната вест, убедили се лично в нейната достоверност, те загубват за дълго време способност за действие. Години след трагичните събития, които ги подминават по знайни и незнайни причини, те се досещат, че  са могли да направят и нещо друго, но то е направено доста нескопосно единствено в техните спомени. Мисълта за самосъхранение тогава сред останалите „на сухо” участници в революционната организация е била така всеобемаща, че дори не са си направили труда да се позаинтерисуват и разберат къде е погребан запазилият ги от нещастие Апостол, а в следствената комисия са включени и участват едни от най-дейните, до провала, членове на Софийския революционен комитет. Казаното години след Освобождението от поп Тодор, че в предсмъртната си изповед Левски искал да бъде споменаван в молитвите за успокоение на душата му като йеродякон Игнатий си е чисто светотатство. Изповедта е едно от тайнствата на християнската религия и оповестяването й е гавра с нормите на християнския морал. Но „изповедникът” се е досетил, че с това си твърдение ще увековечи името си в българската история и че то ще се споменава винаги, когато се говори за гибелта на Апостола. Досетил се е и го постига в свободна България, но кой знае защо, не си е направил труда да разбере и запомни кога е обесен и къде е погребан Апостола. А в „позорните” гробища намират вечен покой не хиляди, а единици и поставянето на кръстен знак или какъвто и да е друг белег върху пресния гроб след месец и по-късно дори едва ли е била най-опасната работа тогава. И още – пет години /до януари 1878 г./ не са толкова много, че да изтрият от паметта на един „революционен деец” спомена за това, ако изобщо е имало такъв. Навярно не е било толкова трудно да се запомни или запише датата на обесването на големия Българин. Но пред Захари Стоянов „изповедникът” поп Тодор съобщава през 1883 г., че това става на 26 февруари. А първата биография на Апостола, написана от Георги Яковлев Кирков през 1882 г., вече е факт и там е посочена точната дата на събитието. Но в това време, в което поборниците хукват да осребряват поборничеството си няма време за четене и за такива „прозаични” неща като това кога се разделя с белия свят Големият Карловец. Тук с основание може да се спомене джобното тефтерче на Левски и въздишката му, придружена с тъжното „Народе????”

Никой няма да разбере причината за тези четири въпросителни, но той навярно многократно се е сещал за този народ и по-късно – в дългия път от Къкрина до Ловеч, от Ловеч до Търново, от Търново до София, от София до Бесилото. И ако в тефтерчето въпросителните са „ само” четири, в съзнанието му те са нараствали лавинообразно, за да се стигне до болезненото признание в разпита му от 9 януари 1873 г.: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщата на тепсия”, в искреността и истинността на което едва ли можем да се съмняваме.

проф. дин Иван Стоянов
Председател на Фондация „Васил Левски”

Прочетена 1032 пъти
UNDP
Сайтът е изработен с финансиране от UNDP по програма „Глоб@лни библиотеки – България”
Грантова схема за финансиране на иновативни проекти – 2013.
Global LIb