Старият възрожденски град
Наследници на селища с 2-хилядолетна история, многократно преживели превратностите на съдбата, гражданите на град Разград са съхранили за поколенията най-характерното от таланта на своите деди. Уникален паметник на унаследените народни традиции е реставрираният някогашен възрожденски квартал "Вароша". Днес туристическият квартал "Вароша" илюстрира гения на някогашните самоуки архитекти и строители, чудесно съчетание от форми, багри и дърво. Този квартал е своеобразна страница от духовния летопис на стария Разград. Тук са родните домове на много достойни разградчани, които с делата и творческия си гений са ценен принос към националната ни съкровищница. Превърнати в къщи-музеи, тези храмове на родолюбие и духовност са притегателен център за разградчани, многобройните туристи и гости на града.
Сред оригиналния архитектурен ансамбъл на възрожденския квартал "Вароша" се откроява къщата-музей "Станка и Никола Икономови". Този квартал е родно място на редица майстори на четката и перото, на музикалното и певческото изкуство. Свидно място за всеки разградчанин е къщата-музей на големия български композитор, пианист и архитект проф. Димитър Ненов (1902-1953); къщата на италианския възпитаник, художника Драган Данаилов, къщата на научния енциклопедист академик Анание Явашов - ревностен изследовател на историческото и археологическото минало на Разград.
Във "Вароша" са възстановени във възрожденски стил сгради, което се ползват като: Дом на дейците на културата, Къщата на художниците, Къщата на писателите, Дом на архитектите. Най-новата проява на възродените традиции е откритият Етнографски музей, прекрасна защита на българския строителен гений, показващ културните традиции и бит на характерната за този край етнографска група "капанци".
Сред оригиналния архитектурен ансамбъл на възрожденския квартал "Вароша" се откроява къщата-музей "Станка и Никола Икономови". Този квартал е родно място на редица майстори на четката и перото, на музикалното и певческото изкуство. Свидно място за всеки разградчанин е къщата-музей на големия български композитор, пианист и архитект проф. Димитър Ненов (1902-1953); къщата на италианския възпитаник, художника Драган Данаилов, къщата на научния енциклопедист академик Анание Явашов - ревностен изследовател на историческото и археологическото минало на Разград.
Във "Вароша" са възстановени във възрожденски стил сгради, което се ползват като: Дом на дейците на културата, Къщата на художниците, Къщата на писателите, Дом на архитектите. Най-новата проява на възродените традиции е откритият Етнографски музей, прекрасна защита на българския строителен гений, показващ културните традиции и бит на характерната за този край етнографска група "капанци".
Село Побит камък, Община Разград носи името си от високия скален монолит, намиращ се в центъра на селото. Около 1890г. камъкът е разрушен за строителен материал. Остават основите му с диаметър около 1.50 м. През 1976 г. по инициатива на кметството паметникът е възстановен в предишната си форма и височина над 5 м, известен като Побит камък и днес е символ на селото.
Жителите на Побит камък са потомци на балканджии от Габровско. От поколение на поколение се предават легендите за бунтовници, спомените за четите на Панайот Хитов и Таньо Стоянов (Таньо Войвода), които са минали покрай селото. Сред борова и дъбова гора е паметникът, отбелязващ мястото, където на 3 май 1867 г. е отседнала четата на Панайот Хитов със знаменосец - Апостолът на свободата Васил Левски.
В село Побит камък интерес представлява историко-етнографската сбирка, която разказва за бита на местното население в края на XIX и началото на XX век. Селото е основано през 1800 г. от преселници от габровските села. Те са били строители, абаджии, мутафчии, кожухари, коларожелезари. Със своята архитектура, бит, култура и поминък на населението Побит камък е привлекателен кът за отдих и туризъм, той е разградското Боженци.
Жителите на Побит камък са потомци на балканджии от Габровско. От поколение на поколение се предават легендите за бунтовници, спомените за четите на Панайот Хитов и Таньо Стоянов (Таньо Войвода), които са минали покрай селото. Сред борова и дъбова гора е паметникът, отбелязващ мястото, където на 3 май 1867 г. е отседнала четата на Панайот Хитов със знаменосец - Апостолът на свободата Васил Левски.
В село Побит камък интерес представлява историко-етнографската сбирка, която разказва за бита на местното население в края на XIX и началото на XX век. Селото е основано през 1800 г. от преселници от габровските села. Те са били строители, абаджии, мутафчии, кожухари, коларожелезари. Със своята архитектура, бит, култура и поминък на населението Побит камък е привлекателен кът за отдих и туризъм, той е разградското Боженци.
Село Топчии се намира в северозападната част на Община Разград. То е едно от селата, обитавано компактно от етнографската група капанци. Богатата информация за духовната и материалната култура на Лудогорието и в частност бита на капанското население дава възможност на учените да направят оригинални изводи за неговия генезис, един от които е, че тази етнографска формация има директна връзка с прабългарската етническа общност, заселила трайно областта в края на VII век.
Етнографският комплекс в село Топчии е открит на 28 ноември 1981 г. Експозицията е създадена да съхрани традициите, бита и културата на капанците. В нея е показан основният поминък на местното население - земеделие и скотовъдство, а от периода на Възраждането - и развитието на занаятите варджийство, дърводелство, кожухарство, сарачество, ковачество. Разкрити са характерните елементи на архитектурата на капанското жилище, сходно с жилищата на останалите етнографски групи, населяващи североизточна България, в т.ч. кивгирът (огнище) и килванът (зидана печка). Тук може да се видят характерните особености в капанското облекло - строго контрастиране на бяло и черно и везаните в червено детайли. Тъканите за постилане и завиване се отличават с богатство на багрите, с композиционна изисканост и чувство за мярка. Дълбоката органическа връзка между материалната и духовната култура на капанското население проличава в празнично-обредната система и във фолклора. Богато накичената сурвачка, характерният коледарски кравай, мелодично звучната народна песен, преданията и легендите, свързани с древността са свидетелство за трайни културно-исторически традиции, които могат да се видят в интересния за посещение от туристите Етнографски комплекс в село Топчии.
Етнографският комплекс в село Топчии е открит на 28 ноември 1981 г. Експозицията е създадена да съхрани традициите, бита и културата на капанците. В нея е показан основният поминък на местното население - земеделие и скотовъдство, а от периода на Възраждането - и развитието на занаятите варджийство, дърводелство, кожухарство, сарачество, ковачество. Разкрити са характерните елементи на архитектурата на капанското жилище, сходно с жилищата на останалите етнографски групи, населяващи североизточна България, в т.ч. кивгирът (огнище) и килванът (зидана печка). Тук може да се видят характерните особености в капанското облекло - строго контрастиране на бяло и черно и везаните в червено детайли. Тъканите за постилане и завиване се отличават с богатство на багрите, с композиционна изисканост и чувство за мярка. Дълбоката органическа връзка между материалната и духовната култура на капанското население проличава в празнично-обредната система и във фолклора. Богато накичената сурвачка, характерният коледарски кравай, мелодично звучната народна песен, преданията и легендите, свързани с древността са свидетелство за трайни културно-исторически традиции, които могат да се видят в интересния за посещение от туристите Етнографски комплекс в село Топчии.
На 4 км югоизточно от град Разград, в началото на река Боаза-ляв приток на река Бели Лом, е разположено село Пороище /старо име Арнауткьой/, Община Разград. Благоприятните поселищни и природоклиматични условия са предпоставка за възникване на живот от праисторическо време, за което говорят намерените останки от материалната и духовната култура от каменно-медната епоха, от съществуващото тракоримско селище .
Интересна е историята на днешното село Пороище. Не може да се датира точно създаването на селото, по исторически документи се допуска, че това е станало през втората половина на ХV век. За първи път селото се споменава в турски регистър на джелепкешани /овцевъди/ от 1573 г. под името Арнавуд и с друго название Бинбинаръ/Хиляда извора/. Предполага се, че първите жители на селото са били албанци, дошли след покоряване на родината им от турците, което се потвърждава от старото име на селото и от други писмени извори /турски документи, надписи върху надгробни плочи/.Пътешествениците Доменико Сестини /1779/ и Робърт Уалш /1827/ отбелязват, че Арнауткьой е населено с албанци. През селото минавал главният път от Русе през Разград за Търговище, Шумен и Варна , където се извършвала оживена търговия, свидетелство за което са намерените при археологически разкопки многобройни монети. Застъпени били занаяти като абаджийство, чохаджийство, кожухарство, свещарство, кацарство, каменоделство. По предания е извество, че майстори-каменоделци от Арнауткьой участвали в строежа на голямата джамия "Ибрахим паша" в Разград. За благосъстоянието на селото говорят и четирите църкви, съществували през ХVІІ-ХІХ век, които били "арбанашки тип", изградени изцяло от камък с двускатен покрив с турски керемиди, украсени със стенописи. През 1810 г селото било унищожено от стихиен пожар, при което останала само една църква "Св. Атанас" запазена до днес.
Арнауткьой не останал настрана от революционното движение. През м. януари 1872 г. в Разград идва първият помощник на Варил Левски - Ангел Кънчев и основава революционен комитет. След това отива в село Арнауткьой, заедно с разградчанина Гани Чернев и лясковчанина Марин Цонзаров, където учредяват революционен комитет, извършено в "тайната стая" в къщата на свещеник Иван Самоковски /т. нар. Комитетска къща/. Днес тук е уредена музейна сбирка, отразяваща историята на селището до Освобождението от турско робство. Ежегодно разградските туристи провежда поход до Комитетската къща в село Пороище на 19 февруари-обесването на Васил Левски.
Интересна е историята на днешното село Пороище. Не може да се датира точно създаването на селото, по исторически документи се допуска, че това е станало през втората половина на ХV век. За първи път селото се споменава в турски регистър на джелепкешани /овцевъди/ от 1573 г. под името Арнавуд и с друго название Бинбинаръ/Хиляда извора/. Предполага се, че първите жители на селото са били албанци, дошли след покоряване на родината им от турците, което се потвърждава от старото име на селото и от други писмени извори /турски документи, надписи върху надгробни плочи/.Пътешествениците Доменико Сестини /1779/ и Робърт Уалш /1827/ отбелязват, че Арнауткьой е населено с албанци. През селото минавал главният път от Русе през Разград за Търговище, Шумен и Варна , където се извършвала оживена търговия, свидетелство за което са намерените при археологически разкопки многобройни монети. Застъпени били занаяти като абаджийство, чохаджийство, кожухарство, свещарство, кацарство, каменоделство. По предания е извество, че майстори-каменоделци от Арнауткьой участвали в строежа на голямата джамия "Ибрахим паша" в Разград. За благосъстоянието на селото говорят и четирите църкви, съществували през ХVІІ-ХІХ век, които били "арбанашки тип", изградени изцяло от камък с двускатен покрив с турски керемиди, украсени със стенописи. През 1810 г селото било унищожено от стихиен пожар, при което останала само една църква "Св. Атанас" запазена до днес.
Арнауткьой не останал настрана от революционното движение. През м. януари 1872 г. в Разград идва първият помощник на Варил Левски - Ангел Кънчев и основава революционен комитет. След това отива в село Арнауткьой, заедно с разградчанина Гани Чернев и лясковчанина Марин Цонзаров, където учредяват революционен комитет, извършено в "тайната стая" в къщата на свещеник Иван Самоковски /т. нар. Комитетска къща/. Днес тук е уредена музейна сбирка, отразяваща историята на селището до Освобождението от турско робство. Ежегодно разградските туристи провежда поход до Комитетската къща в село Пороище на 19 февруари-обесването на Васил Левски.
Обхваща територията на един от най-забележителните центрове на религиозен и политически живот в древна Тракия. Той функционирал през желязната епоха (I хил. пр.н.е) в земите на гетите и преживял най-висок разцвет в нейното начало (IX-VII в.пр.н.е) и в ранно елинистическата епоха. Планировката му е подчинена на концепция, която търсела хармонията между природата и съграденото сред нея и човешката ръка.
В центъра на средището, обхващало около 16 хил.кв.км, в долината на живописната река Крапинец и на двата й бряга били разположени няколко светилища и изградени култови съоръжения. В периферията, в най-високите места се намирали над 100 могили. В сърцето на средището, в двора на алианския манастир "Демир баба" ("Железният баща") край извора било разположен тракийско светилище, от което са запазени останки от IV-I в.пр.н.е). На високото плато, западно от "Демир баба теке", в местността "Камен рид", се намирало едно от най-ранните светилища, основано в началото на I хил.пр.н.е. и действало до IV-III в.пр.н.е., свидетелство за старите тракийски корени на гетското средище, което оформяло един култов комплекс, подчертаващ култа към Великата богиня - Артемида и слънчевия Аполон. И до днес е известна легендата за Железния баща (Демир баба), който оставил следа от стъпката си, когато с две крачки се изкачил от текето на платото. Хилядолетната традиция на свещеното място е запазена до днес. Текето и местата около него са сред най-прочутите и посещавани от тези, които са съхранили традицията за преклонение пред силата на природата - християни и алиани.
На територията на "Сборяново" и в околностите му са открити ценни паметници на тракийското изкуство - три златни обици (отворена халка, завършваща с лъвска глава), отличаваща се с високото ниво на изработката, една сребърна фиала, богат и разнообразен керамичен материал - изделия на местното тракийско грънчарство - изцяло запазени или фрагментирани съдове от ранно-желязната и елинистическата епоха (паници, чаши, големи биконични съдове и др.)
Сред могилните некрополи, ограждащи средището, най-внушителни са западния и източния некрополи на "Сборяново". Предварителните наблюдения свързват отделните групи могили с огледалните отражения на някои от съзвездията. В проучените досега могили са открити различни съоръжения и богати гробни дарове, погребения на животни и ценни предмети.
В центъра на средището, обхващало около 16 хил.кв.км, в долината на живописната река Крапинец и на двата й бряга били разположени няколко светилища и изградени култови съоръжения. В периферията, в най-високите места се намирали над 100 могили. В сърцето на средището, в двора на алианския манастир "Демир баба" ("Железният баща") край извора било разположен тракийско светилище, от което са запазени останки от IV-I в.пр.н.е). На високото плато, западно от "Демир баба теке", в местността "Камен рид", се намирало едно от най-ранните светилища, основано в началото на I хил.пр.н.е. и действало до IV-III в.пр.н.е., свидетелство за старите тракийски корени на гетското средище, което оформяло един култов комплекс, подчертаващ култа към Великата богиня - Артемида и слънчевия Аполон. И до днес е известна легендата за Железния баща (Демир баба), който оставил следа от стъпката си, когато с две крачки се изкачил от текето на платото. Хилядолетната традиция на свещеното място е запазена до днес. Текето и местата около него са сред най-прочутите и посещавани от тези, които са съхранили традицията за преклонение пред силата на природата - християни и алиани.
На територията на "Сборяново" и в околностите му са открити ценни паметници на тракийското изкуство - три златни обици (отворена халка, завършваща с лъвска глава), отличаваща се с високото ниво на изработката, една сребърна фиала, богат и разнообразен керамичен материал - изделия на местното тракийско грънчарство - изцяло запазени или фрагментирани съдове от ранно-желязната и елинистическата епоха (паници, чаши, големи биконични съдове и др.)
Сред могилните некрополи, ограждащи средището, най-внушителни са западния и източния некрополи на "Сборяново". Предварителните наблюдения свързват отделните групи могили с огледалните отражения на някои от съзвездията. В проучените досега могили са открити различни съоръжения и богати гробни дарове, погребения на животни и ценни предмети.
В северния край на Източния некропол са разположени три в близост една до друга каменни гробници и полуцилиндричен свод. Гробницата под "Гинина могила" (Свещарската гробница) е неповторим паметник на тракийската гробнична архитектура от световно значение. Заедно с другите две изящни по-малки гробници - близнаци, тя образувала единен архитектурен комплекс, създаден в последните десетилетия на IV и началото на III в.пр.н.е. В южната група могили на този некропол централно място заема най-високата (20 м) могила на средището, известна като Голямата Свещарска могила.
Времето на построяване на Свещарската гробница - средата на III век пр.н.е. съвпада с периода на голям политически, икономически и културен разцвет на древнотракийските племена - гетите. Богатата украса и съвършена архитектура на гробницата подчертават политическата мощ на владетеля, за когото е била изградена в съседство неговата столица. В района е съществувала голяма строителна и художествена школа, умело съчетавала елинистическите концепции с местните тракийски религиозни и художествени идеи.
Тракийската царска гробница на неизвестен владетел при село Свещари, Община Исперих, Област Разград е едно от най-сензационните открития през 1982 г. при разкопките на източния некропол. Тя има дължина 7.50 м, ширина при фасадата - 6.50 м, и височина на гробната камера - 4.45 м. Състои се от коридор (дромос) и три квадратни камери - предверие, странично помещение и гробна камера, покрити с полуцилиндричен свод. Гробницата е изградена от големи варовикови квадрати, свързани с железни скоби, заляти с олово. В духа на съвременната елинистическа архитектура и изкуство е изпълнена и украсата й. Входът й е фланкиран с две правоъгълни колони - анти, чиито капители имат рисувана украса от яйцевиден орнамент. На тях лежи архитравна плоча с релефен фриз от стилизирани волски глави, розети и гирлянди. Много оригинално приложение в украсата на гробната камера са четири дорийски и една коринтска полуколона, долепени до стените, които поддържат архитрав и фриз от метопи и триглифи. В тази архитектурна рамка умело е вместена скулптурна украса от 10 женски фигури с вдигнати ръце като криатиди, изпълнени във висок релеф, високи 1.20 м, представени фронтално, в дълги дрехи (хитони) без ръкави, препасани под гърдите с коланче. Дълбоката подгъвка на драперията под талията е оформена като обърната цветна чашка от три акантови листа, завършващи с красиво извити нагоре волути. Строгите лица на жените са обрамчени от дълги коси, падащи на раменете като плитки, а на главите си носят калатос. Косите, очите и части от дрехата и сандалите са оцветени в тъмнокафяво, жълто, червено и синьо.
В централната камера върху стената над гробните легла е развита в рисунка темата за обожествяването на владетеля. В центъра на композицията богинята поднася златен венец на владетеля, представен като конник. От двете им страни пристъпва процесия от прислужници и оръженосци с различни дарове в ръце. Тази рисунка по композиция и идея е много близка до големия фриз от Казанлъшката гробница.
Устната традиция при местното население нарича средището "Даусдава" ("Градът на вълците"), име, споменато от Птоломей, вероятно най-древното достигнало до нас название на гетския център. Предположението, както и разположението в Североизточна България, многобройните погребения на кучета в тази част на древна Тракия и в могилите на средището са доказателство и за друга хипотеза, че тук се е намирала резиденцията на гетския владетел Дромихет - Хелис, в която той приел победения от него македонски владетел Лизимах.
Днес наследниците на древните траки по тези земи преоткриват истината за тракийската цивилизация чрез 138-те надгробни могили в района между градовете Разград и Исперих. Най-внушителният паметник на това необикновено съзвездие от могили и некрополи е световноизвестната "Свещарска гробнца", паметник с международно значение, под егидата на ЮНЕСКО, регистрирана като седми недвижим паметник на културата, превърнала се в един от най-атрактивните туристически обекти.
Времето на построяване на Свещарската гробница - средата на III век пр.н.е. съвпада с периода на голям политически, икономически и културен разцвет на древнотракийските племена - гетите. Богатата украса и съвършена архитектура на гробницата подчертават политическата мощ на владетеля, за когото е била изградена в съседство неговата столица. В района е съществувала голяма строителна и художествена школа, умело съчетавала елинистическите концепции с местните тракийски религиозни и художествени идеи.
Тракийската царска гробница на неизвестен владетел при село Свещари, Община Исперих, Област Разград е едно от най-сензационните открития през 1982 г. при разкопките на източния некропол. Тя има дължина 7.50 м, ширина при фасадата - 6.50 м, и височина на гробната камера - 4.45 м. Състои се от коридор (дромос) и три квадратни камери - предверие, странично помещение и гробна камера, покрити с полуцилиндричен свод. Гробницата е изградена от големи варовикови квадрати, свързани с железни скоби, заляти с олово. В духа на съвременната елинистическа архитектура и изкуство е изпълнена и украсата й. Входът й е фланкиран с две правоъгълни колони - анти, чиито капители имат рисувана украса от яйцевиден орнамент. На тях лежи архитравна плоча с релефен фриз от стилизирани волски глави, розети и гирлянди. Много оригинално приложение в украсата на гробната камера са четири дорийски и една коринтска полуколона, долепени до стените, които поддържат архитрав и фриз от метопи и триглифи. В тази архитектурна рамка умело е вместена скулптурна украса от 10 женски фигури с вдигнати ръце като криатиди, изпълнени във висок релеф, високи 1.20 м, представени фронтално, в дълги дрехи (хитони) без ръкави, препасани под гърдите с коланче. Дълбоката подгъвка на драперията под талията е оформена като обърната цветна чашка от три акантови листа, завършващи с красиво извити нагоре волути. Строгите лица на жените са обрамчени от дълги коси, падащи на раменете като плитки, а на главите си носят калатос. Косите, очите и части от дрехата и сандалите са оцветени в тъмнокафяво, жълто, червено и синьо.
В централната камера върху стената над гробните легла е развита в рисунка темата за обожествяването на владетеля. В центъра на композицията богинята поднася златен венец на владетеля, представен като конник. От двете им страни пристъпва процесия от прислужници и оръженосци с различни дарове в ръце. Тази рисунка по композиция и идея е много близка до големия фриз от Казанлъшката гробница.
Устната традиция при местното население нарича средището "Даусдава" ("Градът на вълците"), име, споменато от Птоломей, вероятно най-древното достигнало до нас название на гетския център. Предположението, както и разположението в Североизточна България, многобройните погребения на кучета в тази част на древна Тракия и в могилите на средището са доказателство и за друга хипотеза, че тук се е намирала резиденцията на гетския владетел Дромихет - Хелис, в която той приел победения от него македонски владетел Лизимах.
Днес наследниците на древните траки по тези земи преоткриват истината за тракийската цивилизация чрез 138-те надгробни могили в района между градовете Разград и Исперих. Най-внушителният паметник на това необикновено съзвездие от могили и некрополи е световноизвестната "Свещарска гробнца", паметник с международно значение, под егидата на ЮНЕСКО, регистрирана като седми недвижим паметник на културата, превърнала се в един от най-атрактивните туристически обекти.
Няма кът, по-прекрасен за човешкото око от Лудогорието. То ни пленява с огненочервените си изгреви и залези, с прохладата на вековните гори и бистри язовири, с красотата и неповторимостта на своята разнообразна флора и фауна.
В Разградски регион са запазени сравнително малко непроменени девствени гори и воденската е една от тях. На 36 км североизточно от Разград, в Община Завет, върху площ от 85 хил. дка, се разпростира световноизвестното ловно стопанство "Воден" - любимо място за ловци от страната и европейските страни. На негова територия са създадени всички условия за приятен отдих и лов. Трудно могат да се преброят дивечовите трофеи от Ловно стопанство "Воден", донесли на своите собственици златни медали и отличия. Тук се намира и правителствена резиденция, в която са посрещани официално гостуващи в страната видни държавни ръководители. Стопанството се намира сред една живописна долина на река Чаирдере/Текедере/, в малко долинно разширение, обградено отвсякъде с гори. Воденската гора е благоприятна за развитието на богата фауна и има много добра хранителна база за развъждане на дивеч. Тук на воля се разхождат нейните обитатели: зубри /уникалните представители на европейската фауна, наричани още бизони, най-едрите животни сред копитните бозайници/, сърни и благородни елени, елени-лопатари, сръндаци, муфлон, дива свиня, див заек и др. През 1961 г. воденските зубри са доставени от Министерството на горите от Полша- 4 от тези редки и красиви животни, които се адаптират и аклиматизират успешно във Воденската гора, която е предимно дъбова и церова, но се среща още габър, клен, явор, липа и други дървесни и храстови видове и тревна растителност. Тук се среща и нетипичния вид за региона - черният щъркел, който мигрира през пролетта в горското стопанство и се развива много добре.
Сред този приказен горски свят е построената през 1935 г. от любителите- туристи от разградското туристическо дружество "Буйна гора" хижа. Новата ловна хижа на стопанството, двуетажна сграда, облицована с черупчест балчишки варовик, което я прави красива и изящна, с широка веранда с дървен парапет на втория етаж и вътрешна архитектура с добра подредба, с окачени по стените ловни трофеи от местен дивеч. Заедно с голямата градена чешма в двора са един изящен ансамбъл.
Днес Ловно стопанство "Воден е едно чудесно място за отдих и международен ловен туризъм.
В Разградски регион са запазени сравнително малко непроменени девствени гори и воденската е една от тях. На 36 км североизточно от Разград, в Община Завет, върху площ от 85 хил. дка, се разпростира световноизвестното ловно стопанство "Воден" - любимо място за ловци от страната и европейските страни. На негова територия са създадени всички условия за приятен отдих и лов. Трудно могат да се преброят дивечовите трофеи от Ловно стопанство "Воден", донесли на своите собственици златни медали и отличия. Тук се намира и правителствена резиденция, в която са посрещани официално гостуващи в страната видни държавни ръководители. Стопанството се намира сред една живописна долина на река Чаирдере/Текедере/, в малко долинно разширение, обградено отвсякъде с гори. Воденската гора е благоприятна за развитието на богата фауна и има много добра хранителна база за развъждане на дивеч. Тук на воля се разхождат нейните обитатели: зубри /уникалните представители на европейската фауна, наричани още бизони, най-едрите животни сред копитните бозайници/, сърни и благородни елени, елени-лопатари, сръндаци, муфлон, дива свиня, див заек и др. През 1961 г. воденските зубри са доставени от Министерството на горите от Полша- 4 от тези редки и красиви животни, които се адаптират и аклиматизират успешно във Воденската гора, която е предимно дъбова и церова, но се среща още габър, клен, явор, липа и други дървесни и храстови видове и тревна растителност. Тук се среща и нетипичния вид за региона - черният щъркел, който мигрира през пролетта в горското стопанство и се развива много добре.
Сред този приказен горски свят е построената през 1935 г. от любителите- туристи от разградското туристическо дружество "Буйна гора" хижа. Новата ловна хижа на стопанството, двуетажна сграда, облицована с черупчест балчишки варовик, което я прави красива и изящна, с широка веранда с дървен парапет на втория етаж и вътрешна архитектура с добра подредба, с окачени по стените ловни трофеи от местен дивеч. Заедно с голямата градена чешма в двора са един изящен ансамбъл.
Днес Ловно стопанство "Воден е едно чудесно място за отдих и международен ловен туризъм.
Разградски градски парк
Градският парк е първият в град Разград и изграждането му започва още през 1901 г. от дружеството по залесяване околностите на града "Лес". Инициативата за създаването му е на Иван Свирачев, един от основателите на дружеството. Още тогава са определени места за игрище (стадион), колодрум и летен театър, които съществуват до днес. На 2 юни 1956 г. е открита Братска могила на загиналите антифашисти, която по-късно е разрушена и близо до нея е построен 25-метров обелиск на новия мемориален комплекс, пантеон на безсмъртието, открит на 16 октомври 1981 г. В парка са построени от членовете на дружество "Лес" още: бюст- паметник на поета-революционер Христо Ботев, през 1948 г., бюст-паметник на Иван Свирачов, открит на 21 ноември 1972 г. и други скулпторни творби на художници, разположени на територията на парка.
Лесопарк "Пчелина" е активна зона за отдих на гражданите на територията на Разградски регион. Разположен на около 10 километра, югозападно от Разград, сред смесена борова и брезова гора. Местността представлява долина, с дължина 4 км, разположена в посока "юг-север", полупланински терен и два язовира. Преобладават широколистни гори, ливади, красиви поляни, растат ранни пролетни цветя, а въздухът е свеж и прохладен.
Старото име на "Пчелина" е "Кувънлък", а днешното му наименование произлиза от това, че е място за отглеждане на пчели. Хората наричат местността още "Варнело", защото пътят през гората е между Русе и Варна.
Характеристиката на района дава възможност през 60-те години на миналия век, след превръщане района на село Воден, Община Завет в природен резерват, местните власти да развият "Пчелина" като зона за краткотраен отдих на населението.
Започва усилено благоустрояване на околността, изгражда се втория язовир, построяват се хижи, профилакториуми, ресторанти, туристически обекти, а през 80-те години - се маркират пътеки до тези обекти. Двата язовира, разположени един след друг на Пчелинската река, са истинско богатство, защото дават възможност за развитие на различни видове воден спорт и риболов.
В стратегическата програма на Община Разград е заложено приоритетно развитие на екотуризма и селския туризъм. Във връзка с това е защитен проект на тема: "Лесопарк "Пчелина" - културно-атракционен център", като в концепцията за развитието на целия лесопарк е включено създаване на отделни зони за активен отдих, приятни и развлекателни забавления и спортни занимания за всички възрасти от населението на града, региона и гостуващи-туристи. През 2007г. е открита, изпълнената по проект от Община Разград велопътека от град Разград до лесопарк „Пчелина".
Старото име на "Пчелина" е "Кувънлък", а днешното му наименование произлиза от това, че е място за отглеждане на пчели. Хората наричат местността още "Варнело", защото пътят през гората е между Русе и Варна.
Характеристиката на района дава възможност през 60-те години на миналия век, след превръщане района на село Воден, Община Завет в природен резерват, местните власти да развият "Пчелина" като зона за краткотраен отдих на населението.
Започва усилено благоустрояване на околността, изгражда се втория язовир, построяват се хижи, профилакториуми, ресторанти, туристически обекти, а през 80-те години - се маркират пътеки до тези обекти. Двата язовира, разположени един след друг на Пчелинската река, са истинско богатство, защото дават възможност за развитие на различни видове воден спорт и риболов.
В стратегическата програма на Община Разград е заложено приоритетно развитие на екотуризма и селския туризъм. Във връзка с това е защитен проект на тема: "Лесопарк "Пчелина" - културно-атракционен център", като в концепцията за развитието на целия лесопарк е включено създаване на отделни зони за активен отдих, приятни и развлекателни забавления и спортни занимания за всички възрасти от населението на града, региона и гостуващи-туристи. През 2007г. е открита, изпълнената по проект от Община Разград велопътека от град Разград до лесопарк „Пчелина".
